КРЪВ
Кръвта представлява непрозрачна червена течност, изградена от две съставки: течна - плазма (около 55 - 58% от цялата кръв) и формени елементи (42 - 45%) - червени кръвни клетки (еритроцити), бели кръвни клетки (левкоцити) и кръвни плочици (тромбоцити).
Като цяло кръвта се приема за своеобразна течна тъкан, която се отличава от другите по това, че се намира в постоянно движение и че съставките ѝ се образуват и разрушават извън нея. Заедно с костния мозък, далака, черния дроб и лимфните възли тя образува единна система.
Общото количество на кръвта у възрастния индивид представлява 5 - 8% от масата на тялото му, т.е. около 4 - 6 l. При мъжете обемът на циркулиращата кръв на килограм телесна маса е по-голям от този при жените и децата, което е свързано с относително по-големия дял на подкожната мастна тъкан при последните.
Когато организмът е в покой, в кръвоносните съдове не циркулира цялото количество кръв. Около 40 - 50% от нея се намира в кръвните депа: черния дроб, далака и белите дробове. В единица обем от кръвта в тях се съдържат повече формени елементи, отколкото в кръвоносните съдове. При мускулна работа и при кръвоизливи част от кръвта в депата се включва в общото кръвообращение - в първия случай за задоволяване на нарасналите нужди от О2 и енергийни вещества, а във втория с оглед предотвратяване на недостатъчно снабдяван на тъканите с кислород (хипоксия).
Концентрацията на червените кръвни клетки е по-голяма от тази на останалите. Съотношението между обема на еритроцитите и обема на цялата кръв се нарича хематокрит. При мъжете той е около 47%, а у жените - около 40%. Определя се посредством центрофугиране на кръв в специална градуирана и хепаринизирана (за избягване на съсирването) стъклена тръбичка. При този процес еритроцитите, като по-тежки, се утаяват на дъното и достигат до определена височина.
Промените в броя на формените елементи и особено на еритроцитите, както и в количеството на плазмата се отразяват върху хематокритните стойности. Например по време на физическа работа част от плазмата постъпва в тъканната течност на работещите мускули, което предизвиква относителното повишаване на обемния дял на еритроцитите, а оттам и на хематокрита. Хематокритът се увеличава още повече след тежки и продължителни физически упражнения и при голяма загуба на течности.
Кръвта изпълнява редица функции:
Транспортна функция. Изразява се в пренасяне на различни вещества в организма - О2 от белите дробове до тъканите, CО2 от тъканите до белите дробове (дихателна функция), а също на хранителни вещества до мястото на използването им и на образуваните метаболитни продукти до други тъкани или органи (хранителна функция). Транспортира още хормони, витамини, ензими и др.
Хомеостатична функция. Заедно с други фактори (лимфа, тъканна течност) тя осигурява постоянна температура чрез правилно разпределение на топлината, образувана при метаболитните процеси; постоянство на йонния състав, на осмотичното налягане, на киселинността и др.
Защитна функция. Осъществява се благодарение на клетки, участващи във фагоцитозата (някои левкоцити) и в образуването на антитела (предимно чрез лимфоцитите и моноцитите).
Освен това кръвта участва в процесите кръвотечение и кръвосъсирване чрез своите плазмени и тромбоцитни фактори.
Кръвна плазма
Кръвната плазма представлява леко жълтеникава прозрачна течност. В нея се съдържа: около 90 - 91% вода, около 8% органични вещества (повече белтъци и по-малко глюкоза, аминокиселини, мастни киселини и др.) и до 2% неорганични вещества (електролити - Na+, K+, Ca2+, Cl- и др.), незначителни количества йод и бром, микроелементи като кобалт, цинк и др., както и витамини, хормони и ензими.
Белтъците са над 100 вида. Обединени са в три групи: албумини, глобулини и фибриноген.
Албумини. Те са около 50-60% от плазмения белтък. Изпълняват транспортна функция и участват в поддържане на онкотичното налягане.
Глобулини. Те са около 35-40% от плазмения белтък. Делят се на α1, α2, β и у-глобулини. Свързани са с транспорта на липидите (холестерол, фосфолипиди), на желязото, както и с имунната защита, тъй като участват в състава на различни антитела.
Фибриноген. Той е разтворим белтък и има значение за съсирването на кръвта. При този процес фибриногенът преминава в неразтворим белтък, наречен фибрин - съставна част на кръвния съсирек (тромба). Кръвна плазма с отстранен фибриноген се нарича кръвен серум, а кръвта - дефибринирана кръв.
Плазмените белтъци се образуват в черния дроб и в плазмоцитите. При нормални условия количеството им е относително постоянно, като непрекъснато се подменят. Заедно с други фактори те участват в поддържането на постоянството на вътрешната среда и нормалните функции на организма.
Отношение към запазване на хомеостазата имат осмотичното налягане на кръвната плазма, онкотичното налягане и алкално-киселинното равновесие на кръвта.
а. Осмотично налягане на плазмата. Осмозата като процес на дифузия (преминаване) на разтворите през полупропусклива мембрана, разделяща два разтвора с различна концентрация на разтворените в тях вещества, намира широко приложение при движението и регулацията на течностите в организма, в т.ч. и на кръвната плазма. Разликата в концентрацията на разтворите от двете страни на биологичната мембрана обуславя преминаването на течността от разтвор с по-малка концентрация към разтвор с по-голяма. Силата, която предизвиква това движение през полупропускливите мембрани, се означава като осмотично налягане. При човека то е около 745 kPa (кило Паскала). Обуславя се от концентрацията на намиращите се в нея разтворени вещества, като най-голям е делът на NaCI, който определя около 60% от него. Разтворите със същото осмотично налягане се определят като изотонични. Ако концентрацията на разтворените в тях вещества е по-голяма или по-малка, те се означават съответно като хипертонични или хипотонични. Когато осмотичното налягане на тъканната течност е по-малко от това на кръвната плазма, част от течността преминава през мембраните на капилярите и постъпва в кръвната плазма. Обратно, при повишаване на концентрацията на веществата в тъканната течност част от течността на кръвната плазма постъпва през капилярите в тъканната течност, като в някои случаи може да доведе до отоци.
Запазването на осмотичното налягане на кръвната плазма в определени граници има съществено значение и за нормалното функциониране на червените кръвни клетки.
Осмотичното налягане се поддържа на постоянно ниво предимно от дейността на бъбреците и потните жлези, които отстраняват в една или друга степен вода и соли. Влияние върху него оказват още хормоните на надбъбречните и околощитовидните жлези, които са свързани с регулацията на натрий, калий и калций. И не на последно място, то зависи също от количеството на белтъците, намиращи се в плазмата и имащи свойството да задържат вода. С тях е свързано и т. нар. онкотично налягане.
При необходимост кръвната плазма се замества от т. нар. физиологични разтвори. Те имат еднакъв с плазмата йонен състав и осмотично налягане. Един от най-често употребяваните е физиологичният разтвор на Рингер, който има следното съдържание: NaCI (0,9%), KCI (0,02%), СаСl2 (0,02%) и NaHCO3 (0,02%).
б. Онкотично (колоидно-осмотично) налягане. То е тази част от осмотичното налягане на плазмата, която зависи от белтъчното ѝ съдържание, и по-специално от количеството на албумините. От осмотичното налягане на плазмата, което е около 745 kPa, на белтъците се пада налягане, равно само на около 26,6 kPa. Независимо от ниските стойности, обаче, тъй като тази в между клетъчната течност, възниква разлика в осмотичните им налягания, която води до дифузия на молекулите на водата от тъканната течност през стените на капилярите в плазмата. С намаляване на белтъчното съдържание на плазмата в нея се съдържа по-малко вода и настъпва обратният процес - част от водата на плазмата излиза извън кръвоносните съдове, в междуклетъчното пространство, и предизвиква, ако е в по-голямо количество, образуването на отоци.
Осмотичното и онкотичното налягане имат много голямо значение за процесите на усвояване на хранителните вещества, при протичането на обменните и отделителните функции. Резките им промени в кръвта и в тъканните течности предизвикват тежки разстройства във водно-солевия баланс, към който организмът е много чувствителен. Затова в течните му среди се поддържа определено постоянство на осмотичното и онкотичното налягане.
в. Алкално-киселинно равновесие. То се поддържа от плазмените белтъци и лимфната система. Негов израз е реакцията на кръвната плазма, която се определя от количественото съотношение между водородните катиони (Н+) и хидроксилните аниони (ОН-). Водата съдържа еднакво количество (Н+) и (ОН-) йони, поради което е неутрална. Тъй като обаче в кръвта ОН- са около 10 пъти повече от Н+, то рН на артериалната кръв е средно 7,4 (7,35 до 7,45), т.е. реакцията на кръвната плазма е слабо алкална. Намаляването на рН се нарича ацидоза, а повишаването му - алкалоза. Тези две състояния могат да бъдат:
Респираторни (усилено дишане води до алкалоза поради отделянето на повече СО2 и намаляване на въглената киселина, а задържане на дишането - до ацидоза поради натрупването на въглена киселина);
Метаболитни (при увеличаване на бикарбонатите в кръвта вследствие на увеличен прием, при загуба на киселина и др.).
Ацидозата и алкалозата могат да бъдат компенсирани чрез буферните системи и функциите на някои органи. За компенсирано състояние се говори в случаите, когато рН достигне стойности, не по-ниски от 7,35 и не по-високи от 7,45. Когато обаче те са извън тези граници, става дума за некомпенсирана ацидоза и алкалоза. Те са свързани с настъпването на смущения във физиологичните функции, изразяващи се в промени на окислителните процеси, в разграждането и синтеза на белтъците, в гликолизата, в отдаването на О2 от хемоглобина и др., които понякога могат да доведе до смърт.
Регулацията на рН се осъществява посредством т.нар. буферни системи на кръвта. Те се състоят от слаби киселини и техните соли, образувани от силни основи. Тук спадат:
Бикарбонатна буферна система - въглена киселина и натриев или калиев бикарбонат (Н2СO3 - NaHCO3).
Фосфатна буферна система - първичен и вторичен кисел натриев фосфат (NaH2PO4 - NaHPO4).
Буферна система на белтъците - плазмени белтъци и натриевата им сол.
Буферна система на хемоглобина - хемоглобин и калиевата му сол (около 75% от буферните свойства на кръвта зависят от нея).
Като пример за действието на бикарбонатната буферна система може да се посочи неутрализирането на млечната киселина, получена при физическа работа - тя влиза в реакция с бикарбонатите, при което се образува натриева сол на млечната киселина и въглена киселина, разграждаща се до Н2O и СО2. При наличието на алкални продукти пък се осъществява свързването им с киселините на буферните системи.
Постоянството на рН на кръвта се поддържа с помощта и на някои органи: белите дробове, бъбреците, потните жлези, храносмилателният тракт и др. Белите дробове се включват при бърза промяна в рН - например при усилена мускулна работа повишеното ниво на СО2 предизвиква учестяване на дишането и елиминирането му. Чрез бъбреците излишните кисели продукти се отделят под формата на кисели фосфати и слаби органични киселини, а излишните алкалии - във вид на бикарбонати или основни фосфати. Чрез храносмилателния тракт се отделя фосфорна киселина, а чрез потта - малки количества млечна киселина.
Алкалиите в кръвта, които неутрализират киселините, образуват т. нар. буферни бази, представляващи алкалния резерв на кръвта. У възрастните те са около 45 - 48 об. %.
Еритроцити
Еритроцитите (червените кръвни клетки) са безядрени клетки. Мембраната им има полупропускливи свойства за Н2О и аниони, но не пропуска катионите с изключение на Н+. Състоят се от 2/3 вода и около 1/3 сух остатък (хемоглобин, въглехидрати, мазнини, соли и др.), като 95% от сухия остатък принадлежи на хемоглобина. Имат форма на двойно вдлъбнат диск. Диаметърът на нормалните еритроцити е средно 7,5 µm, като средната им част е с дебелина около 0,5 µm, а периферията - около 2 - 2,5 µm. Двойно вдлъбнатата форма улеснява както преминаването им през по-тесни и извити капиляри, така и увеличаването на повърхността, респ. на дифузионната им способност. Общата площ на еритроцитите е около 3800 m2 при възрастния индивид, или това е площ, която е 1500 - 2000 пъти по-голяма от повърхността на тялото.
Броят на еритроцитите при мъжете е около 4,5 - 5,0 млн. /mm3 кръв (4,5 - 5,0. 1012/l), а при жените - около 4 - 4,5 млн. /mm3 кръв (4 - 4,5.1012/1). Повишението им над тези стойности се означава като еритроцитоза. Получава се при престой на по-големи височини, при физическа работа, при някои заболявания и др. Понижението на броя на еритроцитите, наречено еритропения, се наблюдава при недостатъчното им образуване, при кръвоизливи и др.
Образуването на еритроцитите (еритропоезата) при възрастния индивид се извършва в червения костен мозък на плоските кости (гръдна кост, ребра, прешлени, тазови кости) от т.нар. стволови клетки (с ядро). Те се превръщат в ретикулоцити (безядрени клетки), като преминават през четири стадия на деление в костния мозък. Ретикулоцитите навлизат в периферната кръв, където се задържат около 3 дни и се превръщат в зрели еритроцити, които циркулират в кръвта около 100 - 120 дни. След това те се унищожават от клетките на т. нар. ретикуло-ендотелна система на черния дроб, далака, лимфните възли и костния мозък. В резултат се получават жлъчни пигменти и желязо, което се използва отново за нуждите на хемопоезата. Така в периферната кръв се намират едновременно както зрели еритроцити, така и по-младите им форми - ретикулоцитите. Увеличаването на броя на последните (над 1% от броя на еритроцитите в кръвта) свидетелства за усилена еритропоеза.
За образуването на еритроцитите голямо значение имат: еритропоетина (тъканен хормон, който се произвежда в бъбреците и черния дроб), витамин В12 и фолиева киселина (важни за метаболизма и синтеза на дезоксирибонуклеиновата киселина - ДНК в еритропоетичните клетки) и наличието на желязо (70% от желязото в организма се намира в хемоглобина) и др.
Поради голямата пропускливост на еритроцитната мембрана по отношение на водата, при условия на хипертоничен разтвор интрацелуларната течност излиза извън клетката, а тя, от своя страна, се сбръчква и добива къпинообразна форма - състояние на плазмолиза. При условия на хипотоничен разтвор настъпва обратният процес - нахлуване на течност в еритроцита, който набъбва и придобива сферична форма. Когато разликата в осмотичното налягане прехвърли определена норма, мембраната на еритроцитите се пука и съдържанието ѝ се излива в околната среда. Явлението се нарича хемолиза, при което кръвта придобива розов цвят и става прозрачна с особен блясък. Хемолиза може да настъпи под влиянието на различни фактори: физични (споменатото навлизане на течност в еритроцитите при хипотоничен разтвор), механични (при хемодиализа на кръвта и при сърдечни операции), химични (под въздействие на киселини, основи, соли и др.), биологични (приемане на отрови - змийска и др., преливане на несъвместима кръв) и др. Ако този процес засегне голям брой еритроцити, може да доведе до смърт.
Основното съдържание на еритроцитите е хемоглобинът. Той е изграден от глобин - белтъчна част (96%) и хем желязосъдържаща част (4%), която придава червения цвят на кръвта. В кръвта се намират общо около 700 g хемоглобин, като при мъжете количеството е около 160 g/l, а при жените, поради по-малкия брой еритроцити - 140 g/l.
Хемоглобинът има свойството да образува съединения с някои газове: в някои случаи нетрайни, а в други - трайни.
Най-важното свойство на хемоглобина е способността му да свързва кислорода лабилно чрез желязото (Fe2+), при което се образува оксихемоглобин (НbO2). Една молекула хемоглобин поради химичния си строеж свързва 4 молекули O2. При намаляване на налягането на О2 реакцията протича обратимо - О2 се освобождава и се използва в клетките на организма, т.е. осъществява се дихателната функция на кръвта (вж. глава „Дишане“).
Хемоглобинът може да се свърже в обратима реакция и с СО2, при което се образува карбхемоглобин (НbСO2). Благодарение на него той се транспортира до белите дробове, като се освобождават около 27% от СО2 на кръвта.
За разлика от нетрайните оксихемоглобин и карбхемоглобин, метхемоглобинът и карбоксихемоглобинът са трайни съединения на хемоглобина.
Метхемоглобинът (Нb.ОН) представлява трайно съединение на хемоглобина, получено при поглъщане на парите на някои основи, нитробензол и др. При този процес Fe2+ преминава в Fe3+, като по този начин се блокира дихателната функция на кръвта.
Карбоксихемоглобинът (Нb.СО) представлява също трайно съединение на хемоглобина но с СО, при което Fe2+ отново преминава в Fe3+. Афинитетът на СО към хемоглобина е около 200 пъти по-голям от този на О2 към него, затова дори и при минимални концентрации на СО реакцията на свързване е възможна. В резултат настъпва отравяне. Ако 50 и повече процента от хемоглобина се свържат с СО и се получи карбоксихемоглобин, тогава се стига до загуба на съзнание и смърт. Наблюдава се често при отравяне с газове от двигатели с вътрешно горене (престой в гараж с включен двигател) или с индустриални газове и др. У пушачи, поради наличието на СО в дима на цигарите, карбоксихемоглобинът може да достигне до 20% от хемоглобина на кръвта и да доведе до смущения в нервната и сърдечносъдовата система.
Скорост на утаяване на еритроцитите (СУЕ)
Еритроцитите имат сравнително високо относително тегло - 1096 (на плазмата е 1027), поради което, когато бъдат поставени в епруветка с противосъсирващо вещество, се утаяват бавно на дъното ѝ, нареждат се един върху други образуват т. нар. монетни стълбове. Скоростта на утаяване на еритроцитите (СУЕ) при мъжете нормално е 3-4 до 8 mm за първия час, а при жените - от 5 до 10-12mm (по методите на Вестергреен и Панченко). СУЕ зависи от различни фактори. Например, СУЕ се ускорява при намаляване на броя на еритроцитите, увеличаването на фибриногена и на глобулините, бременността, възпалителните процеси, туморите и др., докато еритроцитозата, някои случаи на умора и др. я забавят. Стойностите на тази реакция, в зависимост от това дали са в норма или не, са показател, който може да подпомогне уточняването на диагнозата при различни болестни състояния.
В началото на ХХ век Карл Ландщайнер (Karl Landsteiner) открива в плазмата на кръвта фактори, слепващи еритроцитите, наречени аглутинини. С това се поставят основите на научното преливане на кръв от дарител (донор) на приемател (реципиент). Слепването им или т. нар. аглутинация се обуславя от наличието на аглутинини в плазмата и от т. нар. аглутиногени (вид антиген), намиращи се в мембраната на еритроцитите. Установени са около 400 антигена, които обуславят наличието на голям брой кръвни тестови системи. За кръвопреливането обаче основно значение имат две: АВО и Rh-системите.
АВО - система
Според тази система кръвта на хората се дели на 4 кръвни групи: А, В, АВ и О според това дали еритроцитите им съдържат аглутиноген А, В или АВ или не съдържат - група О. Аглутиноген А има два варианта - А1 и А2 (80% от хората от група А спадат към група А1, а останалите 20% - към група А2), с което кръвните групи в тази система стават 6 на брой: А1, А2, В, А1В, А2В и О.
В плазмата на кръвта се намират аглутинините α (анти-А) и β (анти-В). При кръвопреливане не трябва да се допуска контакт между аглутиногена на дарителя и антиаглутинина на приемателя (напр. А с α и В с β). Подобно взаимодействие води не само до аглутинация, но и до хемолиза, при която се отделя хемоглобин, който попада в бъбреците, предизвиква блокиране на тяхната дейност и смърт.
Аглутинините, съдържащи се в количеството преливана кръв от донора, се разреждат в кръвта на приемателя и не могат да причиняват аглутинация. Поради това хора с кръвни групи А и В, независимо че в тях се съдържат съответно β- и α-аглутинини, могат да станат донори на хора с кръвна група АВ, съдържаща А- и В-аглутиногени.
Аглутиногените А и В се онаследяват по законите на генетиката (т. е. всеки човек се ражда с определени аглутиногени). В плазмата на новороденото обаче липсват аглутинините (антителата) на системата АВО. Те се образуват през първата година от живота му, и то спрямо тези аглутиногени, които липсват в неговите еритроцити.
Пpи кръвопреливане група О е универсален дарител, тъй като не притежава никакви аглутиногени, а група АВ - универсален приемател, поради липсата на аглутинини. Групите А и В, освен от собствената си група, могат да приемат само от група О и съответно да даряват кръв, освен на хора от собствената си група, само на хора от група АВ. Тези взаимоотношения са изразени в следната схема:
Разбира се, най-благоприятно при кръвопреливане е кръвните групи на дарителя и на приемателя да бъдат еднакви.
В Европа от гр. А са около 40% от хората, от гр. О - също около 40%, гр. В - 10-14% и от гр. АВ - около 6%. От коренните жители на Северна Америка 90% са от гр. О. В България разпределението е следното (според Р. Попиванов, 1948): гр. А - 44,8%, гр. О - 32,1%, гр. В - 16,8% и гр. АВ - 6,3%. При изследване на наши спортисти В. Тошкова (1974) установява следните данни: гр. А - 37%, гр. О - 35,1%, гр. В - 18,5% и гр. АВ - 9,4%.
Резус (Rh) - система
Левкоцити
Левкоцитите (белите кръвни клетки), за разлика от червените, са ядрени клетки. Независимо от пола броят им при възрастния индивид е 4 - 11 хил. /mm3 кръв (4.109/l - 11.109/l), като в зависимост от състоянието на организма и някои други фактори, се колебае значително в тези рамки. Когато броят им надвиши горната граница, се говори за левкоцитоза, а когато намалее под долната - за левкопения.
Някои левкоцити (неутрофилни гранулоцити, лимфоцити и моноцити) се характеризират със способността чрез амебвидни движения да се придвижват и да преминават през стените на кръвоносните съдове - т.нар. диапедеза. Те се насочват към бактерии и токсини (положителен хемотаксис), обхващат ги в протоплазмата си и посредством ензимите си липази, протеази, пептидази и др. ги унищожават - явление, наречено фагоцитоза.
Голяма част от левкоцитите, също както еритроцитите, се образуват в костния мозък. Чрез неколкократни деления те преминават от незрели в зрели форми на някои видове левкоцити (гранулоцити, моноцити и малка част лимфоцити). По-голямата част от лимфоцитите, обаче, се образуват в лимфните възли, тимуса и далака, откъдето попадат в кръвта.
Различават се две групи левкоцити: гранулоцити (с наличие на зърнести образувания - гранули, в протоплазмата) и агранулоцити (без гранули). Те могат да се отдиференцират чрез специфично оцветяване.
Гранулоцити
Образуват се в костния мозък и представляват около 60% от всички левкоцити. Попаднали в кръвта, те се задържат до 2 денонощия, след което се разрушават. Разделят се на неутрофилни, еозинофилни и базофилни гранулоцити в зависимост от това дали гранулите им се оцветяват от кисели или от алкални оцветители.
1. Неутрофилни гранулоцити. Те са около 60% от всички левкоцити. В зависимост от зрелостта и формата на ядрото им биват млади (0-1%), пръчкоядрени (3-5%) и сегментоядpeни (50-60%). Имат диаметър около 10-12 µm и сегментирано ядро с 2 до 5-сегмента. Чрез ензимите си те участват във фагоцитозата на бактерии и на продукти, получени при разпадането на тъкани. Самите те се разрушават при тези си действия и образуват една част на гнойта. Продължителността на съществуването им в кръвообращението е около 7 часа, след което се придвижват към слизестите повърхности, за да се включа в неспецифичната защита на кръвта.
2. Еозинофилни гранулоцити. Обхващат от 2 до 4% от всички левкоцити. Имат диаметър около 15 µm, ядрото им е с 2 сегмента, а манулациите им се оцветяват в розово-червено от кисели бои (от еозин, откъдето идва и наименованието им). Отличават се със способността да фагоцитират. Увеличават се при някои заболявания - състояние на еозинофилия. Боят им в зависимост oт денонощни колебания в количеството на кортикоидните хормони.
3. Базофилни гранулоцити. Те са от 0,5 до 1% от всички левкоцити. Имат диаметър около 12 µm, двусегментно ядро и тъмновиолетова оцветяване на гранулите от алкални бои. Произвеждат веществото хепарин, което участва в противосъсирващите реакции на кръвта. Участват още в синтеза на веществото хистамин, което предизвиква алергични реакции като зачервяване на кожата, обриви, спазми на бронхите и др. В кръвообращението се откриват в продължение средно на 12 часа.
Агранулоцити
Те се делят на два вида - лимфоцити и моноцити.
1. Лимфоцити. Представляват 25-40% от левкоцитите в кръвта. Имат диаметър около 1оµm и голямо ядро с тънка ивица протоплазма около него. Установено е, че са способни да се уголемяват, да се делят и усилено ла синтезират рибонуклеинова киселина (РНК), белтъци и ензими. Съществуват два вида лимфоцити: В и Т-лимфоцити, свързани с имунната система на организма. Противодействат на трансплантирането на чужда тъкан и унищожават мъртвите клетки на собствения организъм.
2. Моноцити. Представляват около 4-8% от левкоцитите. Те са най-големите бели кръвни клетки - диаметърът им достига до 15-20 mm. Ядрото им има бъбрековидна форма и изпълва почти цялата клетка. Имат силно изразена склонност към фагоцитоза. От кръвта те преминават в околната тъкан, нарастват и се превръщат в неподвижни клетки, които образуват вал около тези чужди тела, които не са могли да бъдат разрушени.
Съотношението в проценти между различните видове левкоцити дава т. нар. левкоцитарна формула. При физически натоварвания и при някои болестни състояния то се променя в полза на едни или други левкоцити, което има значение при диагностиката.
ЗАЩИТНА ФУНКЦИЯ НА КРЪВТА. ИМУНИТЕТ
Когато в организма попаднат различни микроорганизми, чужди тела и др., т.е. различни видове антигени, в плазмата се образуват особени белтъчни вещества, наречени антитела. В зависимост от действието им те се означават като антитоксини, аглутинини, преципитини, хемолизини и др.
При повторно попадане на същия антиген се образува комплекс антигенанти тяло, като антигенът губи своето увреждащо влияние. В такива случаи се говори за създаден имунитет, който се изразява в невъзприемчивост на организма към вече прекарани, най-често инфекциозни, заболявания.
Имунитетът може да бъде вроден (у новороденото се откриват антитела срещу някои антигени - напр. аглутиногени) или придобит. Придобитият имунитет е два вида: естествен - възникващ след прекарване на някакво заболяване, и изкуствен - получен след предварително вкарване на отслабени микроорганизми или токсини, които предизвикват образуване на антитела.
Антигените могат да бъдат обезвредени с помощта на два защитни механизма: специфичен и неспецифичен. Всеки от тях способства за развитието на хуморален и на клетъчен имунитет.
1. Специфичен хуморален имунитет. Осъществява се под влиянието на антитела, намиращи се в плазмата - т.нар. имуноглобулини, както и на антитела, изградени с участието на т. нар. В-лимфацити. В-лимфоцитите се образуват в костния мозък, откъдето постъпват в лимфните тъкани на сливиците, апендикса, тънките черва и др. и се превръщат в имунокомпетентни клетки. Оттам една част от тях навлизат отново в кръвта, а друга - в далака и в други лимфоидни образувания, като участват в образуването на антителата, свързани с хуморалния имунитет.
2. Специфичен клетъчен имунитет. Свързан е с лимфоцитите на кръвта. Установено е, че след като се образуват в костния мозък, по-голямата част от лимфоцитите чрез кръвта достигат до тимуса, където се превръщат в имунокомпетентни Т-лимфоцити. Оттам те отново постъпват в кръвта. При допир с даден антиген Т-лимфоцитите пролиферират (разрастват се) и образуват дъщерни клетки, част от които се свързват с антигена и го разрушават, т.е. осъществяват фагоцитарна функция.
Друга част от Т-лимфоцитите са Т-клетки с имунологична памет - след първия контакт с антигена го „запомнят“ за дълги години. При повторна среща те го „разпознават“, започват да се разрастват и образуват нови клетки - т.нар. Т-клетки-убийци, които фагоцитират антигена.
Разновидност на Т-клетките-убийци са други Т-ефектори, които обаче потискат изработването на антитела от В-лимфоцитите, което, естествено, е вредно за организма.
Неспецифичен защитен механизъм
1. Неспецифичен хуморален имунитет. Свързан е с наличието на „естествени“ антитела, които обаче се образуват не при контакт с истински антигени, а при съприкосновение с нормално съществуващите микроорганизми в храносмилателния тракт. Такива антитела са лизозимът, пропердинът и интерферонът, които се намират в различни тъкани, в плазмата, в тъканната течност и др. и които потискат развитието на различни бактерии и вируси, попаднали в организма.
2. Неспецифичен клетъчен имунитет. Обуславя се от фагоцитарната активност на гранулоцитите, моноцитите, тромбоцитите и лимфоцитите. Особено голяма е ролята на моноцитите, които съдържат значително количество лизозомни ензими. Предполага се, че частици, получени при разпада на лизозомите, се превръщат в антигени, което от своя страна, предизвиква образуването на антитела. Ако определен алерген не бъде обезвреден в резултат на имунологична реакция, повторното му попадане в организма предизвиква алергия. Тя може да се получи и при повторно вкарване на чужди за организма белтъци. Изразява се в повишаване на пропускливостта на капилярите, усилване на кръвотока в кожата и лигавиците, увеличаване на активността на някои жлези с вътрешна секреция, бронхоспазъм, парализи и др. По-леките форми, които отзвучават и по-бързо, се означават като серумна болест. При по-тежките може да се развие т. нар. анафилактичен шок, дължащ се на сенсибилизация (повишена чувствителност) към чужди белтъчни вещества. Ако тези реакции отзвучат, организмът се десенсибилизира, т. е. свръхчувствителността му към съответния вид белтък изчезва и повторното му вкарване в организма не оказва неблагоприятно въздействие върху функциите му.
ТРОМБОЦИТИ. СЪСИРВАНЕ НА КРЪВТА
Тромбоцитите (кръвните плочици) представляват безядрени клетки, които се образуват в червения костен мозък и далак. Те са 200 - 400 хил/mm3 кръв (200 - 400. 109/1). Имат неправилна форма и сравнително малък размер - 2-4 µm. По повърхността им са разположени влакънца, чрез които се прилепват към стените на кръвоносните съдове и участват в образуването на съсирек (тромб, който запушва отвора на наранен кръвоносен съд. В кръвта присъстват от 5 до 11 дни, след което се разрушават в далака, черния дроб и белите дробове. В протоплазмата си съдържат гранули с липопротеини и ензими, които участват в процеса на кръвосъсирване. Освен това съдържат веществата серотонин - който има съдосвиващо действие и ретрактозим - който подпомага свиването на съсирека. Тромбоцитите участват още в неспецифичната защита на организма от инфекции, тъй като притежават свойството да фагоцитират.
Тромбоцитите изпълняват важна роля в процеса на кръвосъсирване. Началото на този процес започва на 3-та - 4-та минута след нараняването и завършва на 6-та - 12-та минута. В него се включват различни белтъчни вещества (фактори), обособени в три групи: плазмени (прието е да се означават с римски цифри), тромбоцитни (означени с арабски цифри) и еритроцитни.
А. Плазмените фактори на съсирване са 13 на брой (от I до XІІІ) - фибриноген, протромбин (който при активиране се превръща в тромбин), тромбопластин, калциеви йони, антихемофилен глобулин А, антихемофилен глобулин В, фибриназа и др.
Б. Тромбоцитните фактори на съсирването са 12 (от 1 до 12) - различни липопротеиди, ретрактозим, серотонин и др.
В. Еритроцитните фактори - например еритроцитният тромбопластин и др., влияят върху образуването на тромбоцитите.
Образуването на съсирек, който възпрепятства кръвотечението, преминава през множество етапи. Всеки от тях има различна продължителност, но всички заедно се вместват в рамките на средно 6 минути. Най - кратката схема на основните етапи на съсирване на кръвта е предложената от Моравиц (1915):
І етап - образуване на тромбопластин (активна тромбокиназа), което се извършва чрез активирaнe и свързване на факторите плазмена тромбокиназа и тромбоцитна тромбокиназа.
ІІ етап - под действието на получения през първия етап тромбопластин и наличието на Ca2+ протромбинът се превръща в тромбин.
ІІІ етап - под действие на тромбина получен във втората фаза, разтворимият белтък фибриноген се превръща в неразтворим белтък, наречен фибрин. Той има нишковидна структура, като между нишките се вплитат еритроцити, левкоцити и неразпаднали се кръвни плочици. Така се образува кръвният съсирек или тромб, който запушва отвора на наранените кръвоносни съдове.
Някои автори прибавят още два етапа:
IV етап - ретракция на съсирека, т.е. свиването му под влияние на ретрактозима, отделен от тромбоцитите.
V етап - фибринолиза, т.е. разграждане на фибрина под действието на ензима фибринолизин, което води до разтваряне на кръвния съсирек.
Процесът на съсирване може да бъде удължен или съкратен при отсъствието на някои фактори или при наличието им в по-големи от нормалните количества.
НЕРВНО-ХУМОРАЛНА РЕГУЛАЦИЯ НА КРЪВТА
Нервната регулация на кръвта се осъществява от висшите вегетативни центрове в хипоталамуса, както и от центрове, разположени на по-ниско ниво.
Нервната система влияе върху количеството и състава на кръвта по две направления:
а. Чрез включване на механизмите на преразпределение. При физическа работа повишеният тонус на симпатикуса „изстисква” кръвните депа (далак, черен дроб, бял дроб, органите в коремната кухина), при което се увеличава обемът и формените елементи на кръвта. Парасимпатикусът има обратен ефект. В тези преразпределителни реакции активно участват също съдовете на тазовата област и на крайниците (В. Георгиев, 1965).
Хуморалната регулация се осъществява посредством хумарални агенти. Такива са еритропоетинът, левкопоетинът и тромбопоетинът. Тези агенти стимулират хемопоезата на червения костен мозък и повишават броя на еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите. Еритропоетинът се произвежда главно в бъбреците. Създаващата се при физическа активност хипоксия стимулира образуването му; той от своя страна активира костния мозък за производство на еритроцити, които подобряват снабдяването на организма с O2 и намаляват хипоксията.
В хуморалната регулация на кръвта съществена роля изпълняват хормоните на някои жлези с вътрешна секреция. Например хипофизата, чрез адренокортикотропния и соматотропния хормон, усилва продукцията на еритроцити и левкоцити. Хормоните на надбъбречните жлези - глюкокортикоидите увеличават хемопоезата, минералкортикоидите влияят върху обема на циркулиращата кръв, а адреналинът и норадреналинът участват в регулацията и на хемопоезата, и на количеството на кръвта. Мъжките полови хормони стимулират хемопоезата, а женските - обратно, потискат кръвообразуването.
Коментари
Публикуване на коментар